Р Е Ш Е Н И Е № 88

гр. Шумен, 20.07.2015 г.

Шуменският окръжен съд, търговско отделение в открито заседание на осемнадесети юни две хиляди и четиринадесета година в състав:

Председател: Константин Моллов

Членове: Ралица Хаджииванова

Димитър Димитров

при секретар Г.С., като разгледа докладваното от окръжния съдия Константин Моллов в. т. д. № 212 по описа за 2015 г. и за да се произнесе взе пред- вид следното:

Производство по чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 137 от 18.02.2015 г., постановено по г. д. № 2347 по описа на Шуменския районен съд за 2014 г., първоинстанционният правораздавателен орган е признал за установено, че Н.А.Х., ЕГН **********, с постоянен адрес ***, дължи на „Ултима” ЕООД, ЕИК ... със седавлище и адрес на управление гр.Шумен, ул. „...”, № 45, вх.І, ет.VІІ, ап.16, представлявано от управителя С.Д.С. сумата от 2 000.00 лв., представляваща компенсаторна неустойка, дъжима по силата на чл.28 от договор за поръчка, сключен на 28. 10.2013 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на де- позиране на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение – 14. 08.2014 г. до окончателното изплащане на сумата, като отхвърля иска в останалата му част за разликата до пълния предявен размер на претендираната неустойка в размер на 3 150.00 лв., представляваща част от компенсаторна неустойка, явяваща се разлика между общия й размер от 3 500.00 лв., претендиран на основание чл.28 от договор за поръчка, сключен на 28.10.2013 г., намален с дължими на ответника деловодни разноски по г.д. № 660/2014 г. по оприса на Районен съд гр. Шумен в размер на 350.00 лв., за което било направено прихващане чрез отправено писмено изявление до ответника на 12.08.2014 г. по реда на чл.104 от ЗЗД. С решението Н.А.Х. е осъден да заплати на „Ултима” ЕООД сумата от 255.87 лв., представляващи направените в хода на заповедното производство разноски за държавна такса и адвокатско възнаграждение, съразмерно с уважената част от иска. както и сумата от 259.05 лв., представляващи неаправените от търговското друже- ство деловодни разноски в производството пред ШРС, съразмерно с уважената част от иска. „Ултима” ЕООД е осъэдено да заплати на Н.А.Х. сума- та от 127.78 лв., представляващи направените от него деловодни разноски в производството пред ШРС, съразмерно с отхвърлената част от иска.

Недоволен от така постановения съдебен акт остава ответникът, в първоинстанционното производство - Н.А.Х., който го обжалва, в част- та му, с която е признато за установено, че той дължи на „Ултима” ЕООД 2 000.00 лв., заедно със законната лихва върху тази сума и е осъден да заплати разноски в общ размер 505.92 лв. Моли въззивният съд да отмени решението в обжалваната част като неправилно – при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, в противоречие с материалния закон и необоснованост и да му бъдат присъдени направените разноски в двете инстанции. Жалбоподателят посочва на първо място, че не притежава пасивна материална легитимация за да отговаря по предявения иск. въпреки, че в процесния договор за поръчка от 28.10.2013 г. не е посочено изрично, че възложителят действа като пълномощник от съдържанието му и от изрично приложените към него пълномощно, приемо-предавателен протокол и предварителен договор за продажба на недвижим имот, безспорно се устано- вява, че той е действал като представител на Е.Н.А. притежаващ паричното вземане, чието събиране е възложено на ищеца. Съгласно чл.36, ал. 2 от ЗЗД, последиците от правните действия, коитио представителят извършва, възникват направо за представлявания. Направеният от ШРС извод, че липсвата доказателства, че ответникът е действал като пълномощник при сключване на договора с ищеца за събиране на дължимата сума е необоснован. Районният съд въобще не е изложил мотиви и не е извършил преценка на представеното по делото пълномощво от Е.Н.А. с което той е упълномощил ответника да сключи процесния договор за събиране на вземането му. Този пропуск на съда представлява съществено нарушение на чл.236, ал.2 от ГПК, довел до неправилна интерпретация на отношенията, стоящи в основата на предявения иск.

Жалбоподателят счита че съдържащата се в договора клауза за неустойка при неизпълнение, което вече е налице е нищожна, съгласно чл.26, ал.2 от ЗЗД поради липса на основание, което прави предявения иск неоснователен. Декларацията за размера на зъдължението, което ищецът е трябвало да събере е неразделна част от договора и това е изрично посочено в него. С оглед на това изводът на съда, че декларацията е била дадена след подписването на договора е неоснователен. Договорната клауза за неустойка е нищожна и поради противоречие на добрите нрави – чл. 26, ал.1, пр.3 от ЗЗД. Уговорената с договора неустойка е в размер на уговореното възнаграждение, което ищецът е щял да получи при изпълнение на договора. Плащането на неустойка в договорения размер ще доведе до неоснователно обогатяване на ищеца, който на практика ще получи възнаграждението по договора без да е налице неизпълнение от негова страна. Първоинстанционният съд, в нарушение на чл.236, ал.2 от ГПК не е изложил мотиви по направеното от жалбоподателя възражение, че при развален договор, в хипотезата на чл.89, изр.1 от ЗЗД, кредиторът може да търси обезщетение само за вредите, но не и неустойка, независимо от основанията за разваляне на договора, предвид разпоредбата на чл.88, ал.1, изр.2 от ЗЗД.

Налице е и противоречие в мотивите на районният съд и диспозитива на решениетои. В мотивите съдът е приел, че неустойката на основание чл.92, ал.2 от ЗЗД като прекомерна следва да бъде намалена от 3 500.00 лв. на 2 000.00 лв. Но не е съобразил извършеното от ищеца прехващане на претендираната неустойка с насрещно негово задължение в размер на 350.00 лв. След направеното от първоинстанционният съд намаление на неустойката на 2 000.00 лв., следва окончателния дължим размер на неустойката да е 1 650.00 лв., след като се съобрази направеното от ищеца прихващане. Т.е. най-малко решението на районният съд следва да бъде изменено, като бъде признато за установено вземане на ищеца в размер на 1 650.00 лв.

Въззиваемата страна –„Ултима” ООД в отговора си по чл.263, ал.1 от ГПК, изразява становище, че жалбата е неоснователна и моли съда да постанови реше- ние, с което да остави в сила решението на първоинстанционния съд. Според дружеството районният съд въз основа на правилно установените в хода на първоинстанционното производство, факти е достигнал до обоснования извод че ответникът – жалбоподател се явява пасивно материално легитимиран да отговаря по предявения иск. Несъстоятелни са доводите на жалбоподателят че уговорената в договора за поръчка клауза за заплащане на неустойка е нищожна поради липса на основание и поради накърняване на добрите нрави – чл.26, ал.1, пр.3 и ал.2, пр. 2 от ЗЗД. Правилно ШРС е приел, че не може да се приеме довода, че клаузата за не- устойка няма основание. Тя обезпечава изпълнението на поетото от длъжника задължение да предостави вярна и точна информация за размера на дълга. Ответникът е встъпил в процесното договорно правоотношение проявявайки недобросъвестност и поради това би следвало да понесе тежестта на облигационните последици по договорената неустойка. Що се касае до изтъкнатата противоречие с добрите нрави следва да се има предвид Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по т.д. № 1/2009 г., ОСГК.

Относно довода на жалбоподателят, че първоинстанционният съд не е обсъдил и взел под внимание възражението му, че договорът е развален по право и в този случай може да се търси обезщетение само за вредите от неизпълнението му, следва да се съобрази, че по своята същност неустойката е за неизпълнение, а не за забава. Несъстоятелна е тезата на жалбоподателят, че ШРС не е отчел направеното от ищец за прихващане на сумата от 350.00 лв. От изложеното в мотивите, а също и в диспозитива на обжалваното решение се установява, че ШРС, че при намаляване размера на претендираната неустойка основата е 3 150.00 лв., а не 3 500.00 лв., т.е. направеното от ищеца прихващане със сумата от 350.00 лв. е взето предвид от районния съд.

Жалбата е депозирана в законоустановения срок, посочен в чл.259, ал.1 от ГПК и отговаря на всички изисквания на чл.260 и посл. от ГПК и като такава се явява процесуално допустима.

Предмет на настоящото въззивно производство е решението на ШРС в част-та му, с която е признато за установено, че Н.А.Х. дължи на „Ултима” ЕООД 2 000.00 лв., заедно със законната лихва върху тази сума и е осъден да заплати разноски в общ размер 505.92 лв. Извън предмета на настоящото въззивно производство е решението на ШРС, в частта му, с която е отхвърлян предявения от ищеца установителен иск за разликата над уважения размер от 2 000.00 лв. до претендирания размер от 3 150.00 лв. и той е осъден да заплати на ответника деловодни разноски за производството пред ШРС в размер на 127.78 лв. В тази част решението не е обжалвано и е влязло в сила.

След служебна проверка съдът констатира валидността на решението и не- говата допустимост в обжалваната му част.

При разглеждане на спора по същество, след като обсъди доводите изложени в жалбата и прецени поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства, съдът приема за установено следното:

Производството по делото е образувано въз основа на искова молба, депозирана от „Ултима” ЕООД гр. Шумен, с която претендира да се признае за установено, че ищецът има изискуемо вземане срещу ответника Н.А.Х. в размер на 3 150.00 лв., представляващо част от компенсаторна неустойка, явяващо се разлика между уговорения й размер от 3 500.00 лв., дължими по силата на чл.28 от договор за поръчка, сключен на 28.10.2013 г., намален със задължението на ищеца към ответника за деловодни разноски по г. д. № 660/2014 г. на ШРС в размер на 350.00 лв., за което било направено прихващане, чрез отправено писмено изявление до ответника на 12.08.2014 г. по реда на чл.104 от ЗЗД, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение – 14.08.2014 г. до окончателното изплащане на сумата. Искът е предявен след като ответникът е направил възражение по чл.414, ал.1 от ГПК, във връзка с издадената на ищеца Заповед № 1235/....2014 г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.г.д. № 2151 от 2014 г. по описа на ШРС.

Н.А.Х. е депозирал отговор на исковата молба, с който заявява, че искът е допустим, но неоснователен. Според него уговарянето на неустойка и възникване на отговорността за плащането й винаги е свързано с оглед на бъдещо неизпълнение на поето с договора задължение. В конкретния случай неизпълнението на задължението на ответника е налице към момента на сключването на договора. С оглед на това съдържащата се в договора за поръчка от 28.10.2013 г. клауза на неустойка при неизпълнение, което вече е налице е нищожна съгласно чл.26, ал.2 от ЗЗД, поради липса на основание. Клаузата е нищожна поради накърняване на добрите нрави – чл.26, ал.1 от ЗЗД, тъй като размерът й се равнява на възнаграждението, което би получил ищеца при реално изпълнение на договора и заплащането й би довело до неоснователното му обогатяване. Ответникът счита, че не е налице твърдяното от ищеца неизпълнение на задължението да посочи точния размер на дълга, който е възложил да бъде събран от последния. Дългът произтича от сключен договор за продажба на недвижим имот, при което купувачът има право на двойния размер на платения задатък, т.е. 20 000.00 лв. В условие на евентуалност моли да се намали размера на неустойката до 300.00 лв., поради прекомерността й. С депозирано на 08.12.2014 г., преди първото заседание по делото, допълнително становище ответникът прави още едно възражение, а именно, че до- говорът е развален по право – чл.89 от ЗЗД и в този случай предвид чл.88, ал.2 от ЗЗД кредиторът може да търси обезщетение само за вредите от неизпълнението на договора, но не и неустойка.

Видно от приложеното ч.г.д. № 2151/2014 г. по описа на ШРС, въз основа на подадено заявление по чл. 410 от ГПК, в полза на “Ултима” ЕООД е била издадена Заповед № 1235/....2014 г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК срещу Н.А.Х. за сумата от 3 150.00 лв., представляваща част от компенсаторна неустойка по чл.28 от договор за поръчка, сключен на 28.10. 2013 г., явяваща се разлика между общия й размер от 3 500.00 лв., намалена с дължими на длъжника деловодни разноски по г.д. № 660/2014 г. по описа на ШРС в размер на 350.00 лв., за което е направено прихващане, чрез писмено изявление от 12.08.2014 г. по реда на чл.104 от ЗЗД, ведно със законната лихва върху главницата от 14.08.2014 г. до окончателното й изплащане, както и сумата от 403.00 лв., представляваща направените разноски по делото. В срока по чл. 414 от ГПК длъжникът е подал възражение.

На 28.10.2013 г. между страните е сключен договор за поръчка, съгласно който ответникът в качеството си на доверител е възложил на ищеца в качеството му на довереник да извърши от свое име и за сметка на ответника дейност по обезпечаване доброволното събиране на парично вземане от трето лице Н.Н.А., произтичащо от сключен между третото лице и сина на ответника предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 27.08.2008 г. (чл.1 от договора за поръчка). По силата на предварителния договор Н.Н.А., в качеството си на пълномощник на баща си Н.А.М., като продавач е поел задължение да прехвърли на сина на ответника Е.Н.А. собствеността върху недвижим имот, представляващ дворно място с площ от 875 кв. м., с построените в него къща на два етажа и гараж, находящ се в с. Ти- марево, общ. Хитрино. (чл.1). При сключването на предварителния договор Е.Н.А.. е заплатил задатък (капаро) в размер на 10 000.00 лв. (чл.2). В предварителния договор се съдържа изричното заявление на подписалите го страни, че той служи за разписка за предаденото респективно полученото капаро в размер на 10 000.00 лв. Окончателния договор е следвало да бъде сключен в срок до 01.11.2008 г. (чл.3). В случай, че продавачът не изпълни задължението си да прехвърли собствеността върху недвижимия имот, той дължи двойния размер на получения от него задатък (чл.9, ал.2). В уговорения срок страните не са сключили окончателен договор, поради което и Н.Н.А. е следвало да върне получения задатък. С оглед на това между ищеца и ответника е сключен договорът за поръчка от 28.10.2013 г. Съгласно чл.8 от договора за поръчка, ответникът се е задължил да предостави на довереника с приемо-предавателен протокол документите, удостоверяващи вземането от Н.Н.А., както и данни за точния му размер, чрез подписване на съответната декларация. В случай на предоставена невярна информация по реда на чл.8 от договора и особено такава касаеща размера на дължимото вземане ответникът дължи на ищеца неустойка в размер на 3 500.00 лв. (чл.28 от договора за поръчка). В изпълнение на задължението си по чл.8 от договора за поръчка, ответникът е подписал декларация от 28.10.2013 г., с която изрично и недвусмислено е декларирал, че общия размер на неудовлетвореното вземане от Н.Н.А. е 10 000.00 лв., че основанието за това вземане е сключения на 27.08.2008 г. предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, че към момента на декларирането не са извършени частични плащания и че изискуемият размер е 10 000.00 лв.

В чл.11 от договора за поръчка е уговорено, че ответникът ще заплати на ищеца възнаграждение в размер на 3 500.00 лв.

При изпълнение на задълженията си по договора за поръчка, ищецът установил, че Н.Н.А. е заплатил на ответника сумата от 10 500.00 лв., включваща получения от него задатък от 10 000.00 лв. и направените от ответника разходи за извършения от купувача по предварителния договор ремонт на покрив. Третото лице представило на ищеца две разписки, върху предварителния договор с дата 27.08.2008 г., от които е видно, че ответникът е получил първоначално сума в размер на 2 000.00 лв. и втория път на 01.02.2011 г. сума в размер на 8 500.00 лв. Ищецът е уведомил ответника за установеното заплащане и предвид предоставена- та от последния невярна информация го е поканил да му заплати уговорената с до- говора неустойка. Ответникът не е откликнал на поканата, поради което първоначално ищецът е иницирал образуването на заповедно производство по реда на чл.417 от ГПК, въз основа на подписаният от ответника запис на заповед за сумата от 3 500.00 лв. Предвид подаденото възражение по чл.414 от ГПК, ищецът е депозирал в ШРС установителен иск, въз основа на който е образувано г. д. № 660/2014 г. Делото е приключило с решение № 522 от 01.07.2014 г., с което установителният иск е бил отхвърлен, като неоснователен и недоказан, като ШРС е приел, че записа на заповед, на който се основава претенцията обезпечава само и единствено взема- нето на ищеца на договореното с договора за поръчка възнаграждение, но не и уговорената с него неустойка. Ищецът е бил осъден да заплати на ответника деловодни разноски в размер на 350.00 лв. На 12.08.2014 г. ищецът е изпратил на ответника изявление, с което го е поканил да заплати доброволно неустойката в размер на 3 500.00 лв., като същевременно на основание чл.104, ал.1 от ЗЗД е направил изявление за извън съдебно прихващане на задължението си към ответника в размер на 350.00 лв., произтичащо от решение № 522 от 01.07.2014 г. на ШРС по г.д. № 660/2014 г.

Пред районният съд са разпитани двама свидетели Н.Н.А. и К.Ж.П.. Показанията им се потвърждават от другите събрани в хода на процеса доказателства относно обстоятелствата за сключен предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, за получения от Н.Н.А. задатък в размер на 10 000.00 лв., за връщането му както и за плащането на сумата от 500.00 лв. за извършен ремонт на покрив в имота, предмет на договора.

В отговор на въпроси зададени по реда на чл.176 от ГПК ответникът е отговорил, че парите за задатъка са дадени от него. Синът му не се занимавал с това, а го упълномощил той да движи нещата.

При така установената фактическа обстановка, съдът достига до следните правни изводи:

Предявеният от „Ултима” ЕООД гр. Шумен установителен иск е с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.415, ал.1 от ГПК.

За да бъде установено наличието на задължение за заплащане на претендираната неустойка е необходимо наличието на няколко предпоставки: 1) неустойка- та да е уговорена между страните или да е установена от закон или друг нормативен акт; 2) кредиторът да е изпълнил задължението си или да е бил готов да го из- пълни; 3) длъжникът виновно да не е изпълнил договорното си задължение или да го е изпълнил лошо, или със забава. В конкретния случай предпоставките за ангажиране отговорността на ответника са налице Съконтрахентите са включили в до- говора за поръчка от 28.10.2013 г. клауза за неустойка (чл.28), съгласно която при предоставяне на невярна информация ответникът, в качеството си на доверител дължи неустойка в размер на 3 500.00 лв. Неустойката е уговорена за случая на не- изпълнение от страна на ответника на конкретно негово задължение по чл.8 от до- говора, а именно на представяне на достоверна информация относно вземането му, което ищецът е поел задължение да събере. Налице е компенсаторна неустойка.

В изготвената от ответника декларация, същият е подал некоректна информация, с което не е изпълнил изрично поетото от него задължение по договора. С това свое действие е осуетил изпълнението на поетото от ищеца задължение да събере вземането.

По отношение направеното от ответника възражение за липса на пасивна материална легитимация на ответника. С отговора на исковата молба и становище- то, депозираното на 08.12.2014 г., преди първото съдебно заседание, ответникът е направил четири възражения по неоснователността на иска, а именно: 1) клаузата на чл.28 от договора за поръчка е нищожна, поради липса на основание – чл.26, ал.2 от ЗЗД; 2) клаузата е нищожна и поради противоречие с добрите нрави – чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД; 3) не е налице твърдяното от ищеца неизпълнение на задължение- то за посочване на точния размер на дълга и 4) в случай, че се приеме обратното, то поради невъзможността на ищеца да изпълни договора същият е развален по право – чл.89 от ЗЗД. С оглед на това, предвид чл.88, ал.2 от ЗЗД кредиторът може да търси обезщетение само за претърпените вследствие неизпълнението вреди, но не е неустойка, независимо от основанията за разваляне на договора. За първи път ответникът прави възражение за липса на пасивна материална легитимация, в по- следното съдебно заседание след приключване на съдебното дирене по време на устните състезания и в депозираната, съгл. чл.149, ал.3 от ГПК писмена защита. Съгласно изричната разпоредба на чл.133 от ГПК във вр. с чл.131, ал.2, т.5 от ГПК с изтичането на срока за отговор се преклудира възможността ответникът да противопоставя възражения, основани на съществуващи и известни нему към този момент факти. Обстоятелството, че ответникът е действал като представител на сина си не е от категорията нови факти и обстоятелства, визирани в чл.147 от ГПК. Сле- дователно възражението не следва да бъде разгледано в настоящото въззивно производство, предвид неговата недопустимост.

Предвид настъпилата, с изтичането на срока по чл.133 от ГПК, преклузия, районният съд, не е допуснал съществено процесуално нарушение, като не е обсъдил и преценил намиращото се в г.д. № 660/2014 г. на ШРС, пълномощно с дата 04.11.2013 г. от Е.Н.А. с което той е упълномощил ответника да търси платения задатък.

Въззивният съд, счита за неоснователно възражението на ответника, основаващо се на ТР № 7 от 13.11.2014 г. на ВКС по т.д. № 7/2013 г. на ОСГТК на ВКС, че при разваляне на договора по право, в хипотезата на чл.89 от ЗЗД, кредиторът може да търси обезщетение само за вредите от неизпълнението, но не и неустойка. С тълкувателното решение се дава разрешение, че не се дължи неустойка за забава по чл.92, ал.1 от ЗЗД, когато двустранен договор е развален поради виновно неизпълнение на длъжника, като дължима в такава хипотеза е единствено неустойка за обезщетяването на вреди от неизпълнението поради разваляне – неустойка за разваляне, ако такава е била уговорена. Съображенията в тълкувателното решение се основават на потестативния ефект на развалянето на двустранния договор с обратна сила (ex tunk), с настъпването на който се заличава осъществилата се забава и налага всичко изпълнено по сделката да се реституира на страните по нея. Но в конкретния случай уговорената в чл.28 от процесния договор за поръчка неустойка не за забава, а за неизпълнение от ответника на изрично поето от него задължение по договора. Т.е. тя е обезщетение за вредите от неизпълнението по смисъла на чл. 88, ал.1, изр.2 от ЗЗД. Съгласно тази разпоредба при развалянето на договора, кредиторът има право на обезщетение за вредите от неизпълнението на договора.

Съгласно чл.89, изр.1 от ЗЗД при двустранни договори, ако задължението на едната страна се погаси, поради невъзможност за изпълнение, договорът се разваля по право. При разваляне на договора основанието за заплащане на неустойката се изразява в настъпилата последица от развалянето – прекратяване на облигационната връзка, вследствие на което се дължи освен връщане на даденото по разваления договор и заплащане на вредите от неизпълнението. В случая основанието за разваляне е неизпълнението на конкретно договорно задължение от страна на ответника, но ищецът като изправната страна не е лишен и има право на предвидената в договора неустойка, предвид изричното й уговаряне за обезщетяване на вредите именно от неизпълнението на това задължение.

Неоснователно е и възражението на ответника, че първоинстанционният съд при намаляване размера на неустойката поради прекомерност не е отчел направеното от ищеца прихващане на сумата от 350.00 лв. Изложените в обжалваното решение мотиви дават основание на настоящият съдебен състав да приеме, че ШРС е бил наясно относно размера на ищцовата претенция. На стр. 2, втория абзац изрично е посочено, че претендираната от ищеца сума е 3 150.00 лв., явяваща се част от уговорената в чл.28 от договора за поръчка компенсаторна неустойка в размер на 3 500.00 лв., намалена със дължимата на ответника сума от 350.00 лв., за която е направено прихващане. На стр. 3 от решението подробно е отразено извършеното от ищеца на 12.08.2014 г. прихващане на сумата от 350.00 лв. Т.е. при обсъждане на въпроса за прекомерността на неустойката и намаляването й на 2 000.00, ШРС е имал предвид претендираната от ищеца сума от 3 150.00 лв., а не 3 500.00 лв. с оглед на това не е налице твърдяното от ответника противоречие между мотивите на районния съд и осъдителния диспозитив на обжалваното решение.

По отношение възраженията за нищожност на клаузата за неустойка поради липса на основание – чл.26, ал.2, пр.4 от ЗЗД и поради противоречаща на добрите нрави – чл.26, ал.1, пр. 3 от ЗЗД.

Неустойката е договорна клауза с акцесорен характер, с която страните уго- варят отговорност при неизпълнение на поето конкретно задължение. В случая е налице неизпълнение на договорно задължение, за което страните изрично са уговорили неустойка. Ответникът е предоставил информация за вземането след под- писване на договора, като при това не е изпълнил изрично предвиденото в чл.8 з дължение за нейната достоверност. Т.е. независимо, че декларацията е на същата дата, тя е изготвена въз основа и в изпълнение на вече сключения между страните договор за поръчка, поради което не е налице визираната в чл.26, ал.2, пр.4 от ЗЗД предпоставка за нищожността й.

Не е налице и нищожност на клаузата за неустойка поради противоречие с добрите нрави. Основният аргумент на ответника е факта, че размера на неустойка- та е равен на размера на договореното възнаграждение и това щяло да доведе до неоснователно обогатяване на ищеца. В Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСTK на ВКС е дадено принципното решение, че нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена из- вън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценка- та за нищожност се прави за всеки конкретен случай към момента на сключването на договора при съблюдаване и на примерно изброените критерии (т.3 от ТР) естество и размер на обезпеченото с неустойка задължение; обезпечаване на задължението с други различни от неустойката правни способи; вид на уговорената неустойка и на неизпълнението за което е предвидена; съотношение между размера на задължението и очакваните вреди от неизпълнението. Обстоятелството, че размера на неустойката е равен на размера на уговореното с договора възнаграждение не води автоматично до нищожност поради противоречие с добрите нрави. Следва да се има предвид, не само обезщетителната, но и останалите две функции на неустойката – обезпечителната и санкционната. На тази плоскост предвид некоректното поведение на ответника, довело до невъзможност ищеца, въпреки поло- жените от него усилия да изпълни задължението си по договора, вида на обезпеченото с неустойката задължение следва да се приеме, че тя не излиза извън присъщите й функции. Решението на първоинстанционния съд в тази му част е изцяло съобразено с принципното разрешение дадено с Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСTK на ВКС. Преценката на районния съд е направена с оглед спецификата на конкретния случай, така както това е осъществено в посочените от ответника решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 от ГПК.

Следва да се посочи, че не само в частта разглеждаща възражението за нищожност на основание чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД, но и в цялост изложените от първоинстанционния съд фактически и правни изводи, настоящия състав на въззивния съд намира за правилни и законосъобразни и ги споделя изцяло. Мотивите на ШРС, са подробни, обосновани и се основават на събраните по делото доказателства. Те напълно съответстват на буквата и духа на закона, поради което въззивният съд, съгл. чл.272 от ГПК препраща към тях.

В предвид гореизложеното Шуменският окръжен съд, в настоящия му състав, счита, че въззивната жалба се явява неоснователна и като такава следва да бъде отхвърлена, а решението на Шуменския районен съд, в обжалваната му част, следва да бъде потвърдено.

Предвид изхода на делото и съгл. чл.78, ал.1 от ГПК, Н.А. Х. следва да заплати на „Ултима” ЕООД гр. Шумен сумата от 406.00 лв., пред- ставляващи направените от дружеството деловодни разноски във въззивната инстанция.

Водим от гореизложеното, съдът

Р Е Ш И :

Потвърждава Решение № 137 от 18.02.2015 г., постановено по г. д. № 2347/ 2014 г. по описа на Шуменския районен съд. съд в обжалваната му част с която е признато за установено, че Н.А.Х., ЕГН **********, с постоянен адрес с. Тимарево, община Хитрино, обл. Шумен, ул. „...”, № 6, дължи на „Ултима” ЕООД, ЕИК ... със седавлище и адрес на управление гр. Шумен, ул. „...”, № 45, вх.І, ет.VІІ, ап.16, представлявано от управите- ля С.Д.С. сумата от 2 000.00 лв., представляваща компенсаторна неустойка, дължима по силата на чл.28 от договор за поръчка, сключен на 28.10.2013 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение – 14.08.2014 г. до окончателното изплащане на сумата и е осъден да заплати на търговското дружество деловодни разноски в общ размер 505.92 лв.

Осъжда от Н.А.Х., ЕГН **********, с постоянен адрес *** да заплати на „Ултима” ЕООД, ЕИК ... със седавлище и адрес на управление гр.Шумен, ул. „...”, № 45, вх.І, ет.VІІ, ап.16, представлявано от управителя С.Д.С. направените по делото разноски пред въззивната инстанция в размер на 406.00 (четиристотин и шест) лева.

Решението е окончателно и предвид чл.280, ал.2 от ГПК, не подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд на Република България.

Председател: Членове: 1.

2.